To: Нашите@поща.бг
From: Аз@rogers.com
Subject: Малибор
Скица. Симпатяга. Сто долара на цяло. Гърмян заек. Това е Малибор. Голяма работа, чист сърбин! Няма как да не се чувстваш добре когато, още в момента на запознаването с него, чуеш:
– Здраво! Колико гóдини сте овде (от колко години сте тук)? – опитва се да общува на най-добрия си българо-сръбско-македонски.
И след отговора – „6 месеца”, веднага следва:
– О, Боооже, па я до теретио год не сум знал где сум! Мале, Мале! Иматe що да рáдите (работа)? – загрижено веднага ви подпитва.
Тук вмятам – Малибор е сърбин, дошъл преди 10-тина години в Канада, понастоящем е инструктор по шофиране в свободното време и автобусен шофьор в не- свободното. Много Прилича на Любиша Самарджич. Строен, спортно облечен, с тъмни очила, тип – супер ченге, а ла Ален Делон или още по-супер, а ла Стефан ДанаиловJ, ухае отдалече на някакъв мощен одеколон, силно доволен от живота, очеваден оптимист. Между другото, да са доволни е отличителен белег на всички работещи в градския транспорт тук.
Срещаме се, за да вземем един час кормуване и да се явим на изпит за канадски шофьорски книжки. Понеже още не сме говорили за цената (за час кормуване), смело отвръщам на „удара – въпрос”:
– И двамата засега нèмаме что да рáдиму – опитвам се да снижа таксата и да фамилиарнича на най-добрия ми сръбски, въпреки че двамата с жена ми работим от самото си идване на новия континент. Е, жената изтегли „късата клечка”. Започна на втория месец като чертожник, с ценната помощ на мой приятел. Самият аз започнах на четвъртия, защото гледах детето и не можех да ходя да си търся работа. Оставянето на детето в детска градина струва доста, пък и тогава не искахме да влизаме в разходи.
– Ма лелеее! Боооже, Боооже! – бавно и провлачено отвръща Малибор, очевидно разбрал, че много пари няма да изкара от нас. Ама то това трябваше да му е ясно. И ние сме от Балканите – като него, айде сега!
– Влизайте у аутото! – казва и както е супер висок и тънък, изведнъж изчезва магически в малката и ниска за Америка Мазда 626 (на 500 000 километра, която върви повече от добре, by the way).
По изрично настояване на жената аз сядам първи зад волана. Малибор ме поглежда през тъмните си очила, ухилва се до максимума и дава указания да потегляме. Аз слагам колан, завъртам ключа на стартера и възпламенявам вътрешното горене на двигателя. И чувам:
– Стоп! Па може ли тáко! Па първо ке видиш у леву, у десну, па тогава можеш да движиш. Айде сèга агеин[1]. Уан[2] – ке прегледаш огледалото за задно видениье, Ту[3] – стрáнично огледало, Трии – врътиш глáву као пиле и гледаш нáзад. А ти – поглежда към жената – огледалото за задно виденье не е за гримиранье! Римембър[4]? Дулсинея кимва в знак на съгласие, а инструкторът, очевидно доволен от лафа си, се обръща отново към мен:
– Гоу![5]
Оглеждам се навсякъде, като почти се сецвам в желанието си да се огледам колкото се може по-надясно. Толкова надясно, че за малце да видя Малибор, агейн.
– Лако, лако мỏмче, ке се секнеш, не моем те йзправим – дава бегла оценка за мен сърбина, вече загледан в руса мацка, пресичаща пред нас.
Тръгвам като внимавам да карам хем не много бавно, хем със скорост под допустимата. Още на първото кръстовище инструкторът се развиква:
– Стой, стой, фул стоп[6]. Па тука видиш знакот?
Аз му казвам, че го виждам – най-обикновен „Стоп”, а той ме пита:
– Што радиме као видимо тáкъв знак?
– Намаляваме – несигурно произнасям, като пренасям българския навик в шофирането на американска територия.
– Олала, па кáко намаламе, па тука ю мъст стоп[7]! Фул стоп! Майко мила, прекръства се Малибор и казва:
– Айде, гоу агейн, сáмо малце по-внимателно!
Тръгвам и още на следващото кръстовище, на което нямам „Стоп”, намалявам почти до нула, за да погледна да не идва някой. И се чува:
– Олеле, майко мила, што радиш, па дай газ! До максимално, тука с петдесет се минава. Само се òглеждаш малце и тòва е. Газ, газ!
След серия грешки при преминаване на кръстовища, със и без „Стоп,” Малибор дава указания да спра, обръща се към двама ни и обяснява. Само веднъж, но щял да повтори, ако се налагало. Оказва се, че ако имате „Стоп,” задължително спирате до край. Дори да няма никой на хиляди мили! От друга страна, ако нямате „Стоп,” дори по пресечката да идва кола, трябва да увеличите скоростта и само да се огледате. И двамата с Дулсинея гледаме „умно” и Малибор долавя това.
– Па видите сéга. Ако имате „Стоп” ясно е – Фул стоп! Ако немате – то òния другия, той има „Стоп”. Вие вòзите и преминувате по-бърже да не спирате движеньето, а другио стòпира.
– Дòбре, ама ако той нема стоп сайн (знак)? – искам да обсъдя всички варианти, които ми се струват логични.
– Па ке има, ýвек (винаги) ке има, ако ти немаш.
– Добре де, ако все пак нéма, ако самтинг хепънд уит дъ стоп саин[8]? (Нéкой да го е прибрал погрешка?) – все пак искам да съм 100% сигурен, че ако виждам кола трябва да профуча покрай нея, вместо да намаля и да внимавам какво ще измисли другия.
Малибор ме гледа неразбиращо:
– Па кáко тáка го нема знакот. Не мойе да го нема. Той е ýвек тамо. Даеш газ и прeминуваш!
С това спорът ни приключва. Аз решавам за изпита да го послушам, но след това да си внимавам и намалявам винаги. Най-малкото да не си губя навиците за в България. Защото знам, че ако го направя това нещо в милата Родина, няма как да не се нацелиме с някой джигит. Още повече, че е много вероятно в България, знакът „Стоп” на другия просто да липсва.
Следващият хитър момент настъпва когато с указания да завия надясно стигаме едно кръстовище с червен светофар. Аз спирам и чакам.
– Мале, мале! Ма што рáдиш па сèга?
Аз гледам Малибор и първоначално въобще не разбирам въпроса. После се сещам. Сгреших като спрях. Трябваше да завия. На червено, при десен завой, в Америка трябва да преминете. Смело пускам спирачката, давам газ…, а Малибор удря спирачка:
– Ох, па кáкво рáдиш агейн[9]?! Па не си се огледал! Виде ли тáмо има пешак да шпацирва (ходи) ?
Поглеждам в съответната посока и в далечината виждам едвам кретаща баба буквално да пълзи към светофара. Опитвам се да обясня на инструктора, че докато тая баба стигне до кръстовището, аз мога да обиколя квартала и да спра пред нея на същото кръстовище преди още да е преминала. Оправданието ми не е прието.
– Не, не, тòва за Балканите може да е далече и да преминуваш! За Америка не е. Стопираш и чекаш. Ти знаеш колко струва тая баба тáка както я гледаш? Милиони! Адвокати, роднини, мани, мани …
След като вече знам цената на едвам кретащите баби, а те трябва да са най-евтини, си обещавам да спирам на всяко кръстовище дори в квартала да се разхожда един единствен пешеходец, пък било то и на другия му край.
Mинавам на червено най-спокойно и си свиркам. То било гòлем кеф да преминуваш на цървено, при това да си длъжен да го правиш! На следващия светофар отново указанията са за завой надясно. Колата пред мен стои и не мърда!? Въпреки, че е червено! „Новак!” – мисля си аз. „Кретен!” – мисли си за мен Малибор и ми сочи надясно. В далечината се е появило едно куче, което очевидно има намерение да пресече, но кога – не е решило:
– Кучетата сащо са скъпи. Чèкаме! – ухилва се сърбина поучително и хвърля бегъл поглед към поредната руса мадама, преминаваща покрай нас.
Така, лека-полека минава моето време за кормуване и зад волана сяда жената. Всичко се повтаря едно към едно, с изключение на бабичката. Нейната е по-стара дори от моята. Също я изчакахме.
След 2 часа всичко приключва, Малибор ни изпраща с широка усмивка – този път тип 175 долара, а не само 100, хвърля гларуска усмивка на жената и си тръгва.
***
...Независимо от обстоятелствата, независимо от това какво се случва, търсете комичното в нещата. Така хем ще ви е по-весело, хем ще се посмеете, хем ще бъдете и приятен за околните. Запомнете, че всяко чудо е за три дни, за седмица или завинаги, но това няма значение. Има значение единствено това, как вие тълкувате нещата – като трагедия, като поредица неудачи и успехи или просто като едно голямо смешно нещо, наречено живот.
***
Издателство "Братя Сагаеви"
Откъде мога да си купя книгата:
Български Книжици ...линк
Градинката пред "Кристал"
гр. София, ул. "Аксаков" 10
тел. 980-69-50
